Изгубена - България/САЩ

Изгубени сме. Изгубени в родината ни. А аз съм изгубена в друг свят. Изгубиха ме.

Много ми е трудно да започна тази статия и ми трябва много сила, за да я завърша. Защо? Защото изпитвам гняв, разочарование, тъга. Тъга, че се отричам от собствената си родина, а тя значи толкова много за мен, че дори дете в носия може да ме докара до състояние, в което да рева часове. Защото България е толкова богата страна и в същото време толкова бедна. Разполагаме с голямо богатство от природа, побрана в една малка територия. Традиции и обичаи, които са интересни, стари, красиви. Език, който не бих заменила за друг, защото е благозвучен, красив и богат. История, с която трябва да се гордеем. И плача и се питам: „Защо? Защо трябва да пренебрегна всичко това?“ Не, няма да забравя нито едно от горе изброените неща и един ден, където и да съм по света, децата ми ще знаят перфектен български език, традиции, история. Да, ще науча децата си на български така, както България не успя да си научи половината население. Тъжно ми е да виждам всичко, което се случва в родината ми. И искам да избягам! Да бягам от хората, от неуредеността, от цялата тъга, с която живея тук и страдам аз, страдат близките ми, страда населението.

Това население, което се бори със зъби и нокти за тази държава, а тя му заби толкова остър нож в гърба, че не умря, а всеки ден се мъчи в болка.

Болка, че няма къде да живее, няма какво да яде и кърви от ужас, от бедност, от подигравателна пенсия, от безсилие. И аз страдам с тях. Страдам, защото видях другата страна на света – много по-красива, по-усмихната и по-щастлива. Там хората не страдат, когато остареят, а дори напротив – обикалят света, гледат внуци щастливо в голямата си къща, не се лишават. И тогава замръзвам и се питам: „С какво тези хора, които се бориха за страната си, а не избягаха в чужбина, заслужават държавата така да се гаври с тях?“ Аз не искам това, не искам такъв живот за децата ми. Писна ми да виждам сълзи. Писна ми да виждам сълзи на себе си. Писна ми да гледам сълзите на близките ми. Писна ми. Не искам да правя избор, но се налага. Налага се да се откажа от най-милото, за да бъда щастлива, защото щастието вече тук не го намирам. Казват ми, че е до човек как си го направи. А защо тогава мога да съм щастлива на 10 хил. км. от тук, а като се върна единствено страдам? Не знам дали е грешка, че отидох там и видях една по-красива България, една по-успешна България, с едни по-позитивни и усмихнати хора. Да, аз там припознах своята родина, но сякаш светлинни години напред. Почувствах своя дом по начин, по който не го бях чувствала никъде другаде по света, включително и в Европа. Защото западна Европа е различна, далечна, студена от това, което сме ние в България.

Но минеш ли океана, усещаш една топлина, позитивизъм, красива природа, приемане, любов.

И знаете ли аз колко бях предубедена, че Америка няма да ми хареса? Много. Защото чувах какво говорят българите за този край на света, тези българи, които дори не са били там. И тогава разбрах колко сме ограничени всъщност. Говорим за място, на което не сме били и го мразим. И умът ми не го побира. Как може да мразим място, на което не сме били? Но с времето разбрах. Всеки знае, че там е по-хубаво, но малко хора успяват да го видят. И това ни е българска черта – да мразим нещо, което не можем да имаме. А и как ще имаме? Неграмотни хора, които работят за никакви пари и за нас е важно да имаме за няколко кутии цигари на ден, за да тровим децата си и околните с тях и за да се напием вечер с ракийка и да крещим все едно всички са длъжни да ни слушат. Говоря в 1 л. мн.ч., защото съм родена в България и съм част от това общество, колкото и да не ми харесва това. Но това до скоро не го виждах, защото бях пътувала само по Европа и не беше моето място. Но тогава прелетях през океана и знаете ли кое беше първото ми докосване с тези „тъпи“ американци (както много българи ги наричат)? Не можах да спя много първата нощ и рано сутринта реших, че ще се разходя по главната улица, за да разгледам града. Бях шокирана е малка дума, с която мога да изразя това, което усещах. Студено беше, но слънцето прокрадваше първите си топли лъчи и огряваше толкова красиво океана и града, че бях онемяла от гледката. Но това не е всичко – вървя си аз, а отвсякъде хора ме поздравяват с едни усмивки до ушите, пожелават ми успешен ден или просто ме питат как съм. А аз дори не мога да реагирам и първите пъти се въртях да видя дали не говорят на някой зад мен или до мен… Защото тези хора са с едни от най-ниско платените позиции в САЩ - доставчици на стока, работници в магазини и ресторанти. И не можех да повярвам, че съществува такъв свят. Наистина държава на неограничените възможности, защото може да си себе си.

А най-хубавото е, че излизаш и дишаш чист въздух, а не цигарен дим.

Обикновено ме нападат често, че в България няма толкова бездомни, колкото там има. Така е, но тук бездомните са много повече, ако броим тези, които нямат пари за дрехи и храна, а просто имат дом. С тази разлика, че тук (в България) хората наистина не могат да си намерят работа, а там не искат. Няма да Ви казвам, че в Америка е безопасно, защото със сигурност големите градове не са безопасни, НО аз там се чувствам много по-спокойна, отколкото тук. И знаете ли защо? Защото там в 3 през нощта съм се прибирала без грам страх сама по тъмните улици, а тук дори по светло ме е страх да изляза и хвърлям кофата за боклук с колата ми. Оглеждам се като луда – пиян ли ще изскочи, такъв без книжка, който кара кола ли ще изскочи или някое бездомно куче ще ме захапе…

Правила тук няма, закони също, позитивните хора са рядкост, болка е за човека да учи и да стане грамотен.

Но важното е, че после става мафиот и кара най-новата кола. Другите с образование да му мислят – те са тези, които ще слугуват на важните с парите. И казват: „Тъжно е, че искаш да избягаш.“ Аз дори мисля, че е много правилно и съветвам всеки млад човек с малко акъл в главата да се маха от тази държава, която го съсипва и дори да не вижда това сега, ще го види след време. Боли ме да пиша това, но младите не заслужават ли да са щастливи и ценени? Кой ги цени в България? Не си знаем цената и падаме много ниско. Робуваме в собствената си държава и истината е, че аз тук се чувствам много повече като роб, отколкото в Америка. Защото там се отнасят добре, плащат всяка изработена минута и най-вече оценяват усилията ти. Защото шефът те посреща с понички, а не с думите: „Свърши ли това?“. Защото хората по улиците те посрещат с усмивки, а не с бибиткане и псувни (напълно ги разбирам защо бибиткат и псуват тук). Защото служителите в магазините те посрещат с усмивка и думите: „Хей, как си днес?“, а не с мразещ и убиващ поглед и нито една дума (и тях разбирам, всички знаете колко пари взимат). И нещото, което винаги ме учудва: Без да искам бутам някой човек в магазина или на улицата и аз докато се обърна да му се извиня, той вече се е обърнал и с една огромна усмивка започва да ми се извинява 10 хил. пъти.

И седя и си мисля: „Боже, къде попаднах? Аз бутам някой, а той ми се извинява…“

И не е единичен случай това, а винаги се случва. И аз винаги оставам шокирана. Дори не искам да подхващам темата с връщането на стока, защото е много дълга, но ще дам прост пример. Купувам си сандвич от супермаркет в сграда, в която има ресторантчета и неща за хапване между градовете. Реших да си взема два сандвича, за да имам и за по-късно, но не виждам, че са с ким, а аз не обичам. Отварям, хапвам, но ми е толкова гадно, че едвам изяждам половината. Чудя се какво да правя и другите ми казват: „Отиди да го върнеш!“. Ама аз си казах, че е абсурдно да искам да върна сандвич, който е 4 долара. Замислих се по-късно и реших, че може да пробвам, ако мога да го заменя неотворения сандвич за друг. Връщам се в супермаркета и казвам на жената, че съм взела неправилен сандвич и че не ми харесва, ако мога да върна неотворения и да си взема друг. При което какво се случва. Жената се притесни супер много, викна управителката, а тя взе сандвича и ме пита дали съм яла другия. Казах, че до половината съм го изяла и искам да върна само неотворения. Тя каза, че не може да позволи да стане такова нещо и ще ми върне парите и за двата сандвича. Аз веднага се възпротивих, като казах, че не искам, аз за бога съм яла този сандвич, при което тя каза, че това е тяхна вина, че на мен сандвича не ми е харесал.

Как за бога те са виновни, че аз не чета и си взимам сандвич, който не ми харесва?

Бях шокирана, върнаха ми парите за двата сандвича, дадох им неотворения, а другия казаха да си го задържа, ако искам. Кажете ми, моля, къде това в България е възможно, че дори в Европа? Очаквам коментари, че в Америка медицинската помощ е скъпа. Да, скъпа е, но качествена. Участвах в ПТП извън града без болници наблизо. Обаче полиция имаше след 2 мин., а линейка след 3 мин. И целият екип от линейката за секунди скочи от колата с цялото възможно оборудване и едни усмивки на лицата с думите: „Тук сме вече, не се притеснявайте!“. Прегледаха ни, казаха какво да правим, ако усетим друг симптом, след което единият полицай ме хвана за ръчичка, качи ме в неговата кола и кара 40 мин., за да ме закара до къщата ми (нашата кола беше смазана). През цялото време ме разпитваше за живота, мечтите, отново с огромна усмивка и не искаше нищо в замяна. Абсолютно нищо. Нито линейката поиска от нас, каквото и да е. Изпратиха ни с усмивки и ни пожелаха да сме здрави. Образованието също е скъпо. Но не излизат неграмотни, както в България. Излизат едни по-интелигентни, възпитани и образовани хора и всеки намира и започва работа, често на висока позиция. Работя в България от 18 годишна и нормално ли е да отида за 4 месеца в Америка, за да мога да си позволя кола и телефон? Аз изгубих всякакво желание да работя тук и не искам.

Мисълта да работя в България и да имам шеф ме побърква.

Сега ще кажете: Работи за себе си, създай нещо свое. Опитах, но кажете ми, как България помага на малкия бизнес в страната? Освен стени, държавата не слага друго. И тези, които са пробвали, ще ме разберат напълно. А тези, които са успели – браво, сигурно имате много стабилни нерви или много пари, но за мен здравето е по-важно. Може би станах прекалено груба, но това е породено от несъгласието ми и болката, която изпитвам от този болезнен нож, който държавата ми забива ежедневно. Отчаяние. Тъга. Много тъга и безсилие, че аз не съм щастлива тук и искам да си тръгна. Тъга, че искам нормален живот, който трябва да е толкова далече от родината. И отново тъга за цялата простотия, която се случва тук. Но аз вярвам, че ние може да се оправим някога. Силно вярвам, че вървим към по-добро, но не вярвам, че промяна ще има дори за моите деца и внуци, може би в далечно бъдеще, но за жалост няма да успея да видя родината си така, както ми се иска. Аз спрях да се боря. И за финал искам да кажа, че това е лично мое мнение и съм пресъздала емоциите, които аз чувствам и виждам. Напълно съм наясно с факта, че не всеки мисли като мен и вижда България по друг начин, не харесва Америка и т.н. Затова моля да бъдем малко по-отворени към света, към хората и да приемаме тяхното мнение такова, каквото е, дори на нас да не ни харесва. И съм напълно готова да споделите и Вие своите мисли с мен, дори да се различават от моите. С радост бих Ви изслушала и бих се радвала, ако намирате щастието именно в България. Бъдете здрави, щастливи и нека всички бъдем по-добри, където и да сме по света. И да не забравяме нашия език и нашата БЪЛГАРИЯ.